СТИГМАТА - "ПСИХИЧНА БОЛЕСТ"

Множество научни проучвания по цял свят сочат, че значителна част от хората носят в себе си остаряла, негативна картина за психиатрията и за психичните болести. Все още на психично болния се гледа като на неудачник, който не може да се справя с предизвикателствата на живота; който по наследство е обречен да е такъв. Често се загърбват социалните причини, които правят някои хора неуспяващи и поради това развиващи психично разстройство. Слабо информираните хора поставят под общ знаменател болните.   Прочети още ....

Известни личности разкриват психичните си заболявания

Тези личности са известни, красиви и успешни, но не изпитват притеснение да признаят публично, че страдат или са страдали от едно или друго психично заболяване, като по този начин вдъхват кураж на другите.
1. Леонардо Ди Каприо, Обсесивно-компулсивно разстройство - Леонардо ди Каприо още като дете е страдал от обсесивно-компулсивно разстройство, което се отключва отново по време на снимките на "Авиаторът". "Гримьорът и асистентът ми да ме водеха до снимачната площадка и знаех, че си казват "О Боже, ... Прочети още ....

Никой, който е в душевно и телесно здраве няма да посегне на живота си

Интервю на Емил Спахийски с Националния консултант по психиатрия проф. д-р Вихра Миланова.
- Покрай всичките самоубийствени атентати в Европа се прокрадна тезата, че саможертвата, самоунищожението се е превърнало в мода. Има ли нещо такова, професор Миланова?
- Не можем да кажем дали е мода. Но наистина напоследък около нас има много агресия - както активна, която за съжаление превал и ра, така и пасивна.  Прочети още .....

7 мита за депресията

Мит 1. Депресията не е болест. Популярно е мнението, че депресията е "модерна глезотия" и се случва всекиму, просто човек дава воля на лошото си настроение и не са му нужни никакви лекарства. Напротив - това е съвсем истинско, сериозно заболяване, дори с възможен летален изход (самоубийство). Разбира се, с леката форма на тревожност всеки може да се справи сам, но при тежките случаи без лечение депресията може да продължава с години, да се усилва и да прерасне например в маниакално-депресивна психоза. Прочети още ......

milanovaИнтервю на Емил Спахийски с Националния консултант по психиатрия проф. д-р Вихра Миланова.

- Покрай всичките самоубийствени атентати в Европа се прокрадна тезата, че саможертвата, самоунищожението се е превърнало в мода. Има ли нещо такова, професор Миланова?
- Не можем да кажем дали е мода. Но наистина напоследък около нас има много агресия - както активна, която за съжаление превал и ра, така и пасивна. Пример за пасивната е, когато по индиректен начин предизвикваш някого или слоеве от обществото, а активната води до директни сблъсъци. Всичко това наблюдаваме всеки ден и вкъщи, и пред телевизора, и на улицата, било то като пешеходци или шофьори. Хората са нетолерантни и груби, дори може да се каже, че като чели свикнахме и станахме много търпими към описаните ситуации. Много често ги гледаме равнодушно или просто ги отбягваме. Положителните качества съпричастност и взаимопомощ станаха изключение. Човешките взаимоотношения се промениха...


- При нас в медиите насилието е лесно продаваем продукт. Пък, честно казано, и много търсен. Как обаче преекспонирането на насилието се отразява на другите, на потребителите? Убиецът става световно известен, камикадзето отива в рая. Дали тези мрачни герои стават пример за подражание?
-Случва се, да, съгласна съм. Но ролята на журналистиката е да отразява събитията. В света на съвременните технологии това е много лесно, даже прекалено лесно за разлика от миналите години, когато процесът на съобщаването на новините не беше толкова бърз. Въпросът обаче е да се намери баланс, точен акцент, а не проблемът да се преекспонира, което, разбира се, е въпрос на професионализъм.
- У кои хора агресивните картини от телевизора могат да доведат до нова агресия?
- Това са хора с предразположеност, такива, при които има рецептори, които улавят агресията. Има хора, у които кървавите новини предизвикват страх, безпокойство, паника. Често в съзнанието им се появяват баталните сцени, видени през деня, и потърпевшите се опитват да избягат от тях. При други пък наред със страха се отключва и избягващо поведение - тоест започват да ограничават пътуванията, контактите с хора, посещенията на места, които евентуално биха били обект на атентати или насилие.
- Имат ли значение, нека използвам клишето, първите седем години?
- Всичко има значение - къде си живял, как си отраснал, какво се е случвало, какъв е баща ти. В психиатрията това са базисни знания.
- Нищо, което е изживяно в детството, не е без значение.
- Да, нищо не остава без последици.
- Понеже темата е автоагресията и самоунищожението, кои травми от миналото могат да постелят пътеката на депресията, мислите за край?
- Най-тежки последици остават загубите и насилието. Загубата на майка, баща, близък роднина или пък домашно насилие, физическо, сексуално посегателство - те задължително имат последици. След време те се връщат и причиняват щети и затова трябва да се работи с хората още при първите симптоми.
- Психоанализата може ли да помага в такива случаи?
- Чистата психоанализа отдавна не се практикува. Има разни варианти на нея, психотерапевтични школи, които помагат на хората, но големите болести с такава психотерапия не могат да се лекуват. Лудостта не се лекува. Там трябва да се лекува с химия или с други методи. Между другото психиатрията много е напреднала. Това, че ние не говорим, това, че не се популяризират достиженията - това си е наш минус, но психиатрията е отишла много, много напред в сравнение с това, което е било.
- Например на пациентите вече не им пуска ток и не ги обливат със студена вода?
- Електрошок се прави, ако за това говорите. Но само при определени индикации и се прави много хуманизирано - слага се анестезия, прави се при такива условия и по такъв начин, че няма да разберете, че се прави електрошок. Пациентът се приспива, слага се релаксант за мускулите и след края на терапията той дори няма усещането, че това се е случвало с него. Това ви го гарантирам категорично. Понеже работя от много години, мога да ви кажа, че днес психиатрията няма нищо общо с това, което беше, когато започнах кариерата си. Нищо общо.
- Какво се промени?
- Първо, лекарствата станаха много по-различни. Те са по-малко натоварващи, с много, много по-малко странични ефекти и позволяват на пациентите дълго време да стоят извън болниците.
- Има ли билкови заместители на химията?
- Билкови - да. Антидепресантите са голяма група лекарства, които промениха изцяло облика на депресията. Това са ново поколение медикаменти от началото на 90-те години на миналия век. Пред това, как да кажа, лекарствата бяха много тежки, с много странични ефекти и много нежелани последици. Към тях посягаха отчаяни хора и мога да ви кажа, че токсикологията на "Пирогов" беше пълна. Новото поколение лекарства обаче нямат такива странични действия и вече много рядко ще чуете за самоубийства или за опити за самоубийства чрез медикаменти. По-рано, ако изпиша една опаковка и някой я изгълта цялата - загива, ако не го намерят навреме. Сега обаче, ако изпиеш една опаковка, може леко да ти се замъгли съзнанието, но нищо повече. За съжаление сега обаче суисидните хора намериха по-сигурни и по-жестоки методи.
- Какви?
- Високи етажи, бесене, релсови превозни средства, огнестрелно оръжие.
- Наблюдавате ли ръст на самоубийствата у нас?
- Не повече от другаде по света. Например от европейските страни ние сме някъде по средата. Ако питате за успешните опити - има статистика, но за опитите няма. Много голяма част от хората, които са посегнали на лекарства и кризата им отмине, казват, че са изпили повече лекарства заради безсъние или просто защото не се чувствали добре. Никой не може да каже с точност.
- Кой посяга на живота си?
- Такива хора, които са в криза. Никой, който е в душевно и телесно здраве, няма да посегне на живота си. Като опити за самоубийство правят най-вече хората с депресии, както и такива с други психични разстройства.
- Кога човек се решава? Планира ли го?
- Може да бъде планирано, но може да бъде и спонтанно - винаги има сериозна причина зад решението.
- Може ли социални проблеми да предизвикат такъв фатален ход. Например невъзможност да се върнат кредити?
- Има такива хора, които не могат да си плащат дълговете и се отчайват. Един натиск отвън - звънят ти непрекъснато, търсят те, плашат те, а ти не можеш да плащаш и не виждаш откъде можеш да вземаш пари. Такива хора търсят бързо спасение в нов кредит и така попадат в порочен кръг. След това системата около него започва да се разпада, появяват се и други проблеми - в семейството, с партньора, в работата, с децата. Не можеш да мислиш, не можеш да спиш, попадаш в безизходица и така може да се стигне и до фатални действия. По-често обаче край на живота си слагат най-вече самотни хора, а чак след това хора, които имат финансови затруднения, хора, които имат телесни болести. Но има и спирачки. Например ако имаш деца - по-рядко. Децата са спирачка. Жените по-рядко реализират, но правят повече опити. Мъжете по-рядко правят опити, но по-сигурно.
- Какъв е профилът на мъжа самоубиец?
- При мъжете обикновено са финансови проблеми. Те са тези, които се тревожат повече за парите, защото те са решаващият фактор за финансови решения в едно семейство. Даже ми прави впечатление, че те по-рядко посягат към лекарства. Използват огнестрелни оръжия, скачане от високо, дори напоследък имаше ужасни опити с прободни рани, жестоки самонаранявания. И да ви кажа, това стана напоследък. По-рано нямаше такова разнообразие на методите. Тогава повече пиеха лекарства.
- Това провалени хора ли са?
- Невинаги. Вижте, не всеки прави депресия. Това са хора, които са предразположени към такива реакции, а за да са предразположени, това са черти на темперамента. Личността се състои от характер и темперамент. Темпераментовите черти са тези, които се наследяват. Най-често по генетичен път. Вие виждате как хората приличат по емоционални черти на родителите си, на близки роднини. Тревожат се за здравето си като майка си, избухливи са като баща си. Не всеки човек е склонен към депресия, но трудно може да се прогнозира у кого ще се появи. Тя може да се отключи и на много късен етап. Депресията е широко патологично състояние, да го наречем така. То може да бъде в рамките на психиатричните диагнози, но може да бъде и в по-широките рамки - някаква внезапна криза, каквито например са големи загуби, травма, траур. Такива събития, след които дълго време не можеш да си стъпиш на крака. Може да бъде включително и невъзможността за адаптация. Отивате в чужбина и ви обхваща носталгия - това е форма на депресия.
- Имате ли изследвания по чисто етнически и религиозен признак как се разпределят самоубийствата. Например има ли самоубийци при ромите?
- Много по-малко. И това е, защото те вътре в общността си много се подкрепят. Аз имам едно такова лично изследване по линия на генетиката. Дълго време съм изследвала ромите като изолат на различни места. Една от тези групи, която изследвах, беше ромският квартал в Кюстендил. Там опитите за самоубийства и реализираните опити бяха много малко. Но през деветдесетте това бяха образовани хора. Днес не е така. Много са се променили с годините, а дори профилът им няма нищо общо с този отпреди две десетилетия, защото сега там има много наркотици, много престъпност, проституция, отказ от образование. Вижте, депресията е голяма болест...
- Подценява ли се този проблем в България?
- Не се говори за него. Не го разбират не само тези, които страдат от депресия, но хората около тях. Те ще отидат на всякакви лекари, включително и на невролог, но много рядко ще отидат при психиатър.
- Колко души у нас страдат от депресии?
- Няма как да ви кажа точна статистика, но цифрите никак не са малки. Между девет и петнайсет процента от българите са преживели или страдат от депресия.
- Това звучи като един милион.
- Много са, да. Но като цяло депресията е болест с много лица. Като цяло при тежката депресия самоубийството не е изключение и симптомите са причина за приемане в болница - в това няма никакво съмнение.
- Как мога да позная, че един човек е в депресия. Ние сме в една компания, приятели. По какво може да се усети?
- Тя, депресията, не става от вчера за днеска. Тя се развива дълго време. Един човек започва да усеща и да показва, че му е трудно всекидневието, наблюдава се уморяемост, липса на интерес към нещо, което преди това го е вълнувало, разрушен сън - липсата на сън е много свързан. Липсата на интерес и безразличието към най-близките е много, много тревожен симптом. Значи, ако една майка каже: "Какво ме интересуват децата", или ако се усети хладина, занемареност, тревожни послания от сорта: "За какво ми е да живея", "Аз на никого не съм нужен, нужна. Само ви тежа." Има и такива случаи, особено при млади жени, които вземат в самоубийството и най-близките си -т.нар. разширено самоубийство.
- Защо го правят? Едва ли е от омраза към близките?
- Те толкова много се измъчват, че смятат, че хората около тях също се измъчват и за да ги спасят, ги повличат със себе си. Това е един от мотивите, защото може да има и други допълнителни условия.
Трябва обаче да се знае, че депресията е лечимо състояние, абсолютно лечимо, включително и тежките депресии. Не остава никаква следа след лечението, а точно то може да предотврати самоубийството.
- Има ли генетична обусловеност?
- Има. Ние затова винаги разпитваме. Част от нашата анамнеза е да разпитваме за родителите, за близки. Когато каже: "Майка ми беше много нервна", "Имах един дядо, който, като остаря, се обеси", и веднага лампата светва. Човек не се беси просто така и когато започваш да разчепкваш случая, става ясно, че е имал старческа депресия.
- Любовната мъка болестно състояние ли е?
- Е, не, но ако прерасне в нещо, което ти пречи да функционираш, продължава прекалено дълго време, тогава излиза от рамките на обикновената тъга на реакция.
- Колко продължава нормално?
- Зависи, месец-два. Постепенно трябва да изплуваш, но ако дълго време ти стои, трябва да се потърсят и други средства. Вижте, за тези неща трябва да се говори, трябва да се знаят, защото на всеки може да му дойде до главата и всеки трябва да знае как да реагира, да действа. Трябва да се приемат другите, проблемите и така много по-лесно се преодоляват. Иначе ако се сложи стигмата - този е болен и започват да го отбягват, тогава и автостигмата се задейства и вместо протегната ръка, човекът в депресия започва да си казва: "Ето, аз за нищо не ставам. Никой няма нужда от мен/Тогава стават белите.

Източник: в. "Труд"


Добавете коментар


Защитен код
Обнови