СТИГМАТА - "ПСИХИЧНА БОЛЕСТ"

Множество научни проучвания по цял свят сочат, че значителна част от хората носят в себе си остаряла, негативна картина за психиатрията и за психичните болести. Все още на психично болния се гледа като на неудачник, който не може да се справя с предизвикателствата на живота; който по наследство е обречен да е такъв. Често се загърбват социалните причини, които правят някои хора неуспяващи и поради това развиващи психично разстройство. Слабо информираните хора поставят под общ знаменател болните.   Прочети още ....

Известни личности разкриват психичните си заболявания

Тези личности са известни, красиви и успешни, но не изпитват притеснение да признаят публично, че страдат или са страдали от едно или друго психично заболяване, като по този начин вдъхват кураж на другите.
1. Леонардо Ди Каприо, Обсесивно-компулсивно разстройство - Леонардо ди Каприо още като дете е страдал от обсесивно-компулсивно разстройство, което се отключва отново по време на снимките на "Авиаторът". "Гримьорът и асистентът ми да ме водеха до снимачната площадка и знаех, че си казват "О Боже, ... Прочети още ....

Никой, който е в душевно и телесно здраве няма да посегне на живота си

Интервю на Емил Спахийски с Националния консултант по психиатрия проф. д-р Вихра Миланова.
- Покрай всичките самоубийствени атентати в Европа се прокрадна тезата, че саможертвата, самоунищожението се е превърнало в мода. Има ли нещо такова, професор Миланова?
- Не можем да кажем дали е мода. Но наистина напоследък около нас има много агресия - както активна, която за съжаление превал и ра, така и пасивна.  Прочети още .....

7 мита за депресията

Мит 1. Депресията не е болест. Популярно е мнението, че депресията е "модерна глезотия" и се случва всекиму, просто човек дава воля на лошото си настроение и не са му нужни никакви лекарства. Напротив - това е съвсем истинско, сериозно заболяване, дори с възможен летален изход (самоубийство). Разбира се, с леката форма на тревожност всеки може да се справи сам, но при тежките случаи без лечение депресията може да продължава с години, да се усилва и да прерасне например в маниакално-депресивна психоза. Прочети още ......

"Изкуството е не само средство за лечение на хората с психични проблеми да се чувстват пълноценни. В много случаи изкуството е начин, по който те общуват помежду си. Отдава му се голямо значение – то е предпочитан метод за лечение не само в нашата клиника, но и във всички заведения за хронично болни". Споделя пред нас проф. Вихра Миланова, национален консултант по психиатрия и ръководител на клиниката по психиатрия в Александровска болница.

И продължава: „Хората, които се лекуват предпочитат този начин – дали ще бъде музикотерапия, или арттерапия, т.е. рисуване или работа с цветове, няма значение. Хората го предпочитат. Ние в клиниката предоставяме и други възможности –  да участват в едно театрално ателие, имат възможност за литературен клуб – те четат, дискутират теми. Правим срещи с известни писатели (наскоро техен гост беше Георги Господинов – б.а.). Те откликват на нашите покани, както и известни музиканти. Изобщо хората на изкуството са добре приети и добре дошли”.

Разговаряме с нея в кабинета й  в реновираната клиника на Александровска болница, след като цял преди обед имахме възможност да присъстваме на заниманията по музика, водени от цигуларката Цветина Илиева, да разгледаме кабинета по арттерапия, да се срещнем с пациенти. С влизането в сградата едва ли може да предположите, че това е клиника. За това напомнят само надписите по кабинетите и хората с бели престилки. По-скоро прилича на санаториум от романите с много цветя, тихо спокойствие и усмихнат и внимателен персонал.

А кабинетът на проф. Миланова е като галерия, изпълнен с художествени творби на нейни и на клиниката пациенти. Тя особено се гордее, че на корицата на учебника й по психиатрия е картината на нейна пациентка – професионална художничка.

Но се връщаме към началото. „Клиниката по психиатрия е създадена преди повече от 135 години и една от трите първи клиники на Александровска болница заедно с клиника по вътрешни болести и хирургия. След като са я създали клиниката (първият й ръководител е д-р Стефан Данаджиев  - б.а.) тук работят едни от първите психиатри, завършили и специализирали в тази област. От нея по-късно се създават клиники във Варна и на други места, като първите психиатри са излезли от тази клиника. През 1922 година се създава Медицински университет и катедра по психиатрия. В тази катедра са работили много големи имена. Те са практикували едновременно психиатрия и неврология. Много по-късно след 1955 година се отделя катедра по неврология. Част от работещите остават психиатри, други стават невролози. Нашите учители, по-точно моите учители – някои от тях са били едновременно психиатри и невролози, например проф. Коста Заимов, проф. Иван Темков. Те са работили в тази общата катедра, която по-късно се разделя. От нея се отделя и детска психиатрия, която по-късно се превърна в отделна специалност и неврохирургия. Нашата клиника е родоначалник на други три специалности наред с психиатрията. Сградата, в която е разположена клиниката е построена в края на 30-те години на миналия век. Тя е създадена по модела на Мюнхенската психиатрия, в която са работили големи психиатри, какъвто е проф. Емил Крепелин и някои други. По-късно към нея се дострояват някои части и през 2009 година клиниката е реконструирана и е изграден още един етаж, на който се намираме”. Разказва проф. Миланова не без заслужена гордост.

Самата тя от дете решила, че ще бъде психиатър. В тази нова реновирана клиника са сменили изцяло философията. Тук има едни много добри условия за лежащо болните. Те имат лично пространство, както подчертава психиатърката. Стаите са с много малко болни, с малко легла – максимум три, повечето са с две легла. В тези условия те имат възможност за лично пространство. Има много общи помещения, където има много цветя, много възможности за провеждане на социална рехабилитация, психообучение и всякакви нови съвременни методи за терапия. Видяхме ги и в други болници, независимо, че там екипите им преодоляват трудните условия на занемареност, отсъствието на средства и най-вече забравеност от държавата. А там се лекуват живи хора, такива като нас, но по-лабилни, изоставени и самотни заради уж някакъв срам. А всички ние, които живеем тук и сега можем да бъдем на тяхно място.

Стигмата се отнася не само за пациентите, но и за лекарите,

които работят в психиатрията – и за лекари, и за друг персонал. Всички сме някак си белязани от тази стигма, но най-вече пациентите и техните близки. От една страна хората, които се грижат за болните се срамуват, особено близките. Не желаят да признаят или една голяма част от тях търсят късно помощ. Не могат да повярват, че техните близки имат нужда. Страхуват се, че по някакъв начин това ще навреди на имиджа им – еди кой си е болен и ако може това да стане много незабелязано. Никой да не разбере – той да може така да се върне в живота, както е би преди това. От друга страна пък тези пациенти, които вече боледуват и виждат отношението на близките какво става с тях. Те казват: Близките се срамуват от болестта ми.  Какво остава за мен? Стигмата има много страни и много лица. Ще кажа - има автостигма. Ние, които работим в психиатрията също така. Ние сме общо взето едно затворено общество и както обичам да цитирам един стар колега, когато започнах да работя ми казваше: „Ти ще научиш много неща, за които хората са готови да платят, за да ги знаят, а на тебе ти плащат, за да ги научиш!”. Тоест ние научаваме много за хората. Знаем много повече, отколкото много други специалности. Това е нашата област и трябва да сме дискретни, за да ни се доверят пациентите. Но не само това. Работата с хора също износва, особено когато не можеш да помогнеш, а имаш възможности. Една голяма част от проблемите на нашите пациенти са чисто медицински, но ти искаш, не искаш ставаш съпричастен. Научаваш много за семейството, за неговите родственици. Лекуваш едно поколение, следващо и по-следващо… Аз съм прекарала много години в тази клиника и виждам и внуците на тези, с които съм се срещала преди 35 години”. Споделя проф. Миланова с тъжна усмивка. Около себе си в контакта с нея тя създава спокойствие и доверие. Казваме го не като пациенти (а знае ли човек), а като хора, интересуващи се от проблемите на отделния човек, на обществото ни като цяло в тези сложни времена на дълбока несигурност.

„В обществото сега има доста душевно страдание – подложено на стрес, несигурност. От друга страна много силно разрушаване на ценностите,

лутане, търсене – отнася се не само за по-старото поколение, но и за следващите поколения. Свидетели сме на много неща, размерите са доста широки… Нашата клиника е предпочитана и най-представителна, може би, за цяла България, тъй като тук попадат хора, които могат да намерят пътя до клиниката. Но много други не успяват. Но всички, които са почукали на вратата са приети, ако не сега след известно време. Има един дълъг списък на чакащи, които желаят да се лекуват в клиниката по психиатрия. Не може да се каже, че повечето от фактите са черно и бяло. Нюансите между тях са много повече. Това, което аз съм научила е, че човек трябва да бъде много предпазлив и никога категоричен – нито, че това е болест, която докрай те изяжда и превзема. Нито от другата страна, че това е незначително, т.е. винаги човек трябва е някъде по средата. По отношение на терапията също съм се научила на много неща – трябва да бъдеш много по-толерантен, много по-зачитащ и това, което самият пациент е готов да направи. Това ме е научила моята практика – винаги трябва да се търси съгласието и не само формално, но буквално съгласие. Човекът, който се лекува, трябва да бъде убеден, макар че не винаги става, че трябва да взима медикаменти, максимално трябва да бъде убеждаван и освен това, когато той не се чувства добре винаги трябва да го зачиташ”. Категорична е проф. Миланова.

Тя е сред основните експерти на проекта „Открито за психичните разстройства” на Центъра за защита правата в здравеопазването (ЦЗПЗ), който се финансира в рамките на Програма БГ 07 Инициативи за обществено здрав по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014. В рамките на проекта „Медиа въпреки” работи по документален филм, посветен на проблема със стигмата при хората с психични заболявания. Социалната стигма е основната причина у нас да няма регистър на хората с психични разстройства. А както споделя и проф. Миланова поне една пета от хората в България са застрашени от психични разстройства. Към тези разстройства спадат тревожността, депресията и зависимостите. Това е процентът на хората, подложили се на лечение. Остава неизвестен броят на засегнатите, които се страхуват да потърсят медицинска помощ. 

Текст: Зелма Алмалех

http://въпреки.com/


Добавете коментар


Защитен код
Обнови